Постинг
28.07.2010 22:01 -
Писмо до поискване
- Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората и съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?
Без да го поглежда, учителят му рекъл:
- Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това... - И след кратка пауза добавил: - Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна.
- О...колко се радвам, учителю - измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.
- Добре - продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл: - Яхни коня, който е навън и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.
Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.
Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.
Влязъл при стареца.
- Учителю – рекъл, - съжалявам. Това, което ми заръча е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого, за истинската стойност на пръстена.
- Това, което каза, е много важно, млади приятелю – усмихнат отвърнал учителят. – Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.
Момъкът отново яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:
- Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.
- Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.
- Да – отвърнал бижутерът. – Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно...
Момъкът много се развълнувал и препуснал обратно към дома на учителя, за да му каже новината.
- Седни – рекъл му старецът, като го изслушал. – Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него, можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види истинската ти стойност?
И като казал това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.
Хорхе Букай
П.П.
Заглавието е променено.
Линкът към песента е от pumona.blog.bg-благодаря ти, pumona ! Една от любимите ми е!
Правото на избор е неотменимо човешко право.
Всяка прилика с места, лица и събития е случайна.
Без да го поглежда, учителят му рекъл:
- Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това... - И след кратка пауза добавил: - Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна.
- О...колко се радвам, учителю - измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.
- Добре - продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл: - Яхни коня, който е навън и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.
Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.
Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.
Влязъл при стареца.
- Учителю – рекъл, - съжалявам. Това, което ми заръча е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого, за истинската стойност на пръстена.
- Това, което каза, е много важно, млади приятелю – усмихнат отвърнал учителят. – Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.
Момъкът отново яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:
- Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.
- Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.
- Да – отвърнал бижутерът. – Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно...
Момъкът много се развълнувал и препуснал обратно към дома на учителя, за да му каже новината.
- Седни – рекъл му старецът, като го изслушал. – Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него, можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види истинската ти стойност?
И като казал това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.
Хорхе Букай
П.П.
Заглавието е променено.
Линкът към песента е от pumona.blog.bg-благодаря ти, pumona ! Една от любимите ми е!
Правото на избор е неотменимо човешко право.
Всяка прилика с места, лица и събития е случайна.
Много Хора си тръгнаха ... или смятат да го направят...
цитирайхората се връщат, защото какво е мрежовото съзнание без тях:))))
цитирайтака е - всичко е Временно.:-))
цитирай,,...можеш да бъдеш оценен само от истински познавач.,, Много мъдра приказка. Харесвам приказките. Мъдрите.
цитирайХора сме. Виждаме и оценяваме различно. Пък и защо трябва човек да се харесва на Всички ...
цитирайНе трябва.
цитирайГолям пес видял кутре, което си гонело опашката и го попитало защо:
– Изучих философията – отговорило кутрето – реших проблемите на Вселената, които не е решило нито едно куче преди мен. Разбрах кое е най-доброто за едно куче. Това е щастието. Разбрах, че моето щастие е в опашката. Затова я гоня, а като я хвана, ще е моя.
– Синко – почесал се песът – аз също съм се интересувал от проблемите на Вселената и съм си съставил мнение за тях. Освен това разбрах, че щастието е прекрасно за кучето и че моето щастие също е в опашката ми, но забелязах, че където и да отида, каквото и да правя, тя ме следва. Не е необходимо да я гоня.
:)
Разбира се, едва ли е правилно да седим на брега на реката и да чакаме някой да ни открие, не са такива времената, но крайностите винаги са смешни... Истината е някъде там... :) А за тръгванията... хубаво е, когато е защото пътят продължава, жалко е, когато е отказ от пътя, но при всички случаи е глупаво, когато е прибързано, преди да му е дошло времето :)
цитирай– Изучих философията – отговорило кутрето – реших проблемите на Вселената, които не е решило нито едно куче преди мен. Разбрах кое е най-доброто за едно куче. Това е щастието. Разбрах, че моето щастие е в опашката. Затова я гоня, а като я хвана, ще е моя.
– Синко – почесал се песът – аз също съм се интересувал от проблемите на Вселената и съм си съставил мнение за тях. Освен това разбрах, че щастието е прекрасно за кучето и че моето щастие също е в опашката ми, но забелязах, че където и да отида, каквото и да правя, тя ме следва. Не е необходимо да я гоня.
:)
Разбира се, едва ли е правилно да седим на брега на реката и да чакаме някой да ни открие, не са такива времената, но крайностите винаги са смешни... Истината е някъде там... :) А за тръгванията... хубаво е, когато е защото пътят продължава, жалко е, когато е отказ от пътя, но при всички случаи е глупаво, когато е прибързано, преди да му е дошло времето :)
Да. Всичко е във времето и под кожата ни. Спрем ли, значи сме Пристигнали ...
Enjoy the Ride! :-))
цитирайEnjoy the Ride! :-))
Хареса ми:)
цитирайИ аз харесвам Х. Букай. :))
цитирайНаскоро ми подариха "Нека ти разкажа" на Букай.
цитирайХубав подарък ! Притчата е оттам. :))
цитирайОбичам смислените неща-като това което си ни разказал :)
цитирайТака е - винаги има и друг ъгъл ... :))
цитирайВъобще, всички истироии от "Нека ти разкажа" са страхотни! Благодаря, че ми го припомни.
цитирайСъгласен - много интересен автор. :))
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 3636